Провалът на гръцко-сръбско-българската среща в Атина от септември 1991 ЗА РАЗДЕЛЯНЕТО НА МАКЕДОНИЯ

Провалът на гръцко-сръбско-българската среща в Атина от септември 1991 е обект на значителен интерес от тогавашните медии. Въпреки това, той не надхвърля злободневието на деня. Липсват аналитични коментари, които да потърсят неговото значение в рамките на регионалния “баланс на силите”. Всъщност събитието е преломна точка в българо-гръцките отношения. Въпреки това, то остава сякаш незабелязано както от авторите, симпатизиращи на гръцката балканска политика от периода, така и от такива, които имат открито критично отношение към нея. Причината може би се крие във кръвопролитното разпадане на Югославия, предизвикало най-голямата криза не само в региона, но и на европейския континент след края на Втората световна война. На нейния фон гръцко-българските отношения губят значението, което са имали през 80-те години. Тогава двете страни въпреки, че са от двете страни на идеологическата барикада (и че едната е член на Северноатлантическия, а другата – на Варшавския пакт), развиват изключително близки връзки. Те се афишират с многозначителния израз – “фактор за стабилност” на полуострова и намират официален израз в българо-гръцката декларация от септември 1986. 

Подобно развитие на нещата е необяснимо от гледна точка на идеологическите категории на студената война, но пък е съвсем ясно при използване на геополитическата методология. България и Гърция имат общ проблем, породен от претенциите на Югославия за наличие на “македонски национални малцинства” на тяхна територия. Претенциите са характерни за целия период след края на студената войната, един от резултатите на която е и узаконяването в Югославия на изкуствено изобретената “македонска нация”. Пропагандата създава притеснения в София и Атина и според някои наблюдатели още в края на 60-те години те формират неофициален съюз за да и се противопоставят. Смъртта на Тито през 1980 поставя на изпитания вътрешното сцепление в югославската федерация. По традиция, в такива случай започва да се провокира напрежение със съседните страни. През октомври 1983 ръководителката на югославското федерално правителство Милка Планиц връчва меморандум по “македонския проблем” в Атина. Югославската пропаганда надхвърля границата на Балканския полуостров и засяга дори българската емиграция в Северна Америка. Гръцката реакция е рязко коригирана “да защитава правата си върху националното, историческото и културното наследство на Македония”. Българската не е така публично афиширана, но е в същата посока. По същото време двете страни имат и затруднени отношения с друг общ съсед – Турция, които се изострят в средата на 80-те години. Ситуацията е класическа за учебниците по геополитика. Точно такъв е и отговорът на София и Атина. Те предприемат координирани действия, типични за едно геополитическо партньорство. 

Първоначално, краят на студената война, настъпил през декември 1989, сякаш не променя положението. В Югославия разглеждат промените в западната си съседка предимно през призмата на възможността отново да бъде поставен македонския въпрос. От друга страна политическите отношения между Гърция и Югославия са на най-ниската си точка в целия следвоенен период. Наред с това България заявява желание за по тесни контакти с Европейската общност, а член на общността, с когото граничи, е именно Гърция. Тоест, налице са предпоставки за запазване на линията на съгласуване на поведението между София и Атина. Геополитическото партньорство се запазва и при променената международна среда. То издържа успешно първата си проверка в Копенхаген, където между 5 и 29 юни 1990 се повежда среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) за човешките права.

Геополитическото партньорство се запазва и при променената международна среда. То издържа успешно първата си проверка в Копенхаген, където между 5 и 29 юни 1990 се повежда среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) за човешките права.

На пленарната сесия на 22 юни, Югославия обвинява България и Гърция в “брутално нарушаване правата на македонските малцинства” и разпространява специален меморандум. Ръководителят на българската делегация, Иван Гарвалов отхвърля твърденията им и пита, какво е станало след 1945 с намиращото се на територията на СР Македония, българско население от 1,2 милиона души. В същият дух е и раздаденият от български правозащитници меморандум. Всъщност, това е първото официално българско изявление след края на Втората световна война, че в СРМакедония има българи. По тази причина някои дипломати изразяват изненада, че толкова години никой български държавник не е споменавал за тежкото положение на българите в Югославия. На 25 юни се изказва гръцкия представител, характеризирайки югославското поведение като “мотивирано от вътрешнополитическото в страната, което води до манипулиране на механизмите и принципите на колективните усилия за постигане на действително зачитане на човешките права и правата на малцинствата”. В случая се наблюдава паралел между намеренията на България и Гърция за известна стагнация в отношенията с Югославия, като София оставя Атина да бъде водеща при твърдия подход към Белград и Скопие. Общият интерес позволява отново да се пропагандира тезата, че българо-гръцките връзки са “фактор на стабилност” на полуострова на фона на задълбочаващата се криза в Югославската федерация.

Единодействие се наблюдава и на срещата на шестте балкански министрите на външните работи в Тирана на 24 и 25 октомври 1990. Според доклада на първия български дипломат Любен Гоцев, Югославия демонстрира невъздържана и крайна позиция към Гърция, както и негативни промени в отношението си към българската страна. По-важното в случая е, че единствено Гърция подкрепя всички български предложения, като гръцки дипломати кулоарно споделят, че имат инструкция за тясно сътрудничество с българската делегация.

Според външни наблюдатели, онова, което обединява двете страни продължава да е югославската претенция за македонски малцинства. В същото време, по-прецизният поглед не може да не забележи, че проблемът се тълкува различно - Гърция въобще отрича македонския въпрос, а България неофициално смята “славяноговорещото население” в Гърция за българско – различие, което носи зародиш на бъдещ конфликт.

Гръцко-българският съюз започва да се разхлабва през ноември. Както в другите членове на Югославската федерация, Социалистическа Република Македония организира първите си многопартийни избори. Най-активна от новите партии е ВМРО-ДПМНЕ (Демократична партия за македонско национално единство). Тя запазва традиционната антибългарската реторика, но основното и послание е насочено срещу сърбите. Дейността и се развива на фона на задълбочаващ се стремеж за преосмисляне на събитията от най-новата история, голяма част от която е изпълнена с преследване на пробългарските чувства сред населението. ВМРО-ДПМНЕ е за излизане от Югославия и за независима македонска държава, което също са посреща със симпатии от българската общественост.

Първият тур на изборите дава добри шансове на ВМРО-ДПМНЕ. Веднага след него в България идва гръцкия външен министър Андонис Самарас. На тръгване от София той изразява задоволство от срещите, както и, че отношенията между България и Гърция могат да се превърнат в “стабилизиращ фактор на Балканите”. В светлината на по-късни реакциите на Самарас, може да се приеме хипотезата, че България му е дала някакви обещания за съгласувани действия при евентуално задълбочаване на дезинтеграционните процеси в Югославия.

След като изборите в СР Македония се печелят от привържениците на македонската независимост, към тях започва да се демонстрира симпатия на различни нива в София. На 25 януари 1991 Македония става поредната югославска република, провъзгласила своя суверенитет с декларация на новоизбрания парламент. В отговор, Белград излиза с официален демарш, обвинявайки София като “подстрекател” на тези действия, както и в провеждането на “антиюгославска” и “антимакедонска” политика. Югославската армия се активизира в посока Македония и българската граница. На 27 февруари БТА разпространява официална декларация на българското правителство, че “…българо-гръцкото сътрудничество не е в ущърб на никоя друга държава. България не възнамерява да възпрепятства утвърждаването на държавността на СР Македония ...и приема за законен акт нейната “Декларация за суверенитета”...и няма да има териториални претенции”. Според премиера Димитър Попов, само твърдата българска позиция е предотвратила въоръжена акция на ЮНА в Македония. Последната е спряна малко след полунощ, няколко часа след огласяване на декларацията и потвърждаване на българската готовност за действие пред спешно пристигналия югославски посланик. Обявяването на македонския суверенитет, дотолкова изостря ситуацията, че обичайните начини за постигане на дипломатически цели: убеждаване и компромис са неприложими и се затова прилага следващото средство: заплаха от употреба на сила.

Гърция също не остава безучастна и на 11 март 1991 обявява югославския заместник-консул в Солун, Сашко Теодоровски за “персона нон грата”. В отговор Югославия също гони гръцки дипломат. Радиостанция “Дойче Велле” коментира - “открай врем гръцко-югославските отношения бяха влошавани по т.нар. македонски въпрос”. Впоследствие ще бъде дадена оценката, че най-значима слабост на гръцката външна (и, в частност, балканска) политика от този период е нейната “македонизация”, т.е. поставянето и в зависимост от спора между Атина и Скопие. Българската преса също констатира налагането на “македонизацията” като доминанта в двустранните отношения по време на посещението на югославския външен министър Лончар в София пред април 1991.

По същото време в Атина е сръбският президент Милошевич. Той отказва да отговори на многото въпроси по проблема с аргумента, че е в качеството си на сръбски президент, а не на югославски представител. Всъщност, Милошевич е първият югославски политик, който при посещение в Гърция не използва нито веднъж понятията “македонец, македонска нация или македонски въпрос”. Очертава се началото на постепенна еволюция от гръцко-югославски, към гръцко-сръбски отношения, което в дългосрочен план не може да не се отрази и на отношението на България към двете страни. 

В същото време започващото разцепление на Югославската федерация показва колко крехки са гръцко-българските отношения. На 2 юни Гърция критикува Югославия и Македония по македонския въпрос, и отново определя гръцко-българските отношения като “важен стабилизиращ фактор на Балканите”. Само два ни по-късно обаче, нещата изглеждат съвсем различно. Българският министър на правосъдието лети до Гърция за среща с колегата си. Самолетът е на българската компания “Балкан”, но е даден под наем и носи означенията на наемателя си “ПАН ЕР Македония”. Името се приема като предизвикателство към Гърция. Следва скандал, протест и отказ гостът да бъде. Гръцката преса съобщава за “българско предизвикателство с македонски самолет”. Българските медии само информират за инцидента без да коментират. Още същия ден, българският външен министър Вълков изпраща писмо до министъра на правосъдието на Гърция, в което изразява дълбоко съжаление и заявява категорично, че зад инцидента не стоят никакви политически мотиви.

На фона на военните действия в Хърватия, на 28 и 29 август се провежда неофициална среща на остров Санторини на външните министри на България, Гърция и Италия. Домакинът Андонис Самарас представя идеята за сключване на двустранен договор за приятелство, “за да усети България, че е защитена нейната сигурност”. Трите страни декларират, че нямат териториални претенции към Югославия, макар да са единодушни, че тя няма да просъществува в сегашния си вид. По повод предстоящия на 8 септември референдум за независимост в Македония, България и Гърция потвърждават, че нямат желание да се говори повече за “единна македонска нация” или “македонски малцинства”. България обаче стои твърдо зад македонската независимост Което е потвърдено от президента Желев в интервюто му за мюнхенския вестник “Зюддойче Цайтунг”, излязло на 30 август. Той е пределно ясен - “признаваме правото на самоопределение за Словения, Хърватия и Македония” Отношението към Македония е “признаване след референдум… непризнаване на измислената от Коминтерна македонска нация… не искаме да се месим във вътрешните работи на Македония”. Към това се добавя и по-широко отваряне на границите. Така формулираните три точки имат характер на дългосрочна позиция, която впоследствие се приема от всички български правителства. 

72% ог жителите на Македония участват в референдума от 8 септември 1991, като 95 % от тях подкрепят независимостта на републиката. При обявяване на предварителните резултати, българският външен министър Виктор Вълков е в Женева. Той обявява, че в близките седмици България ще признае на Македония същите права “като на другите републики” след необходимите процедури и, че се очаква посещение на македонския премиер Никола Клюсев в София. На Европейският форум за правата на човека в Москва, той дава уверения, че България е за решения “в рамките на съществуващите национални граници”. Връщайки се в София, министърът докладва пред съвместно заседание на парламентарните комисии по външна политика и национална сигурност на 13 септември. Заседанието надхвърля обичайното си предназначение, поради което на него присъстват и премиерът Попов и началникът на президентската канцелария. Съгласуваното решение е: “България трябва да подкрепи идеята за държавността на Македония, след като тя провъзгласи своята независимост, както и че това не би навредило на отношенията ни с други съседни балкански държави”.

Съседната държава, която не назована, е Гърция Тя демонстрира крайна чувствителност по отношение на референдума и още същия ден обявява, че няма да признае независима държава, носеща името Македония и бъдещите им връзки ще бъдат увредени от такова име. На 9 септември гръцкият външен министър Андонис Самарас лансира името “Федерална република Скопие”. Гърция спешно предлага тристранна среща с България и Сърбия на 19 септември по обстановката на Балканите. Предвидените участници са гръцкият премиер Мицотакис, българският – Попов и сръбският президент Милошевич. В духа на фактическото българо-гръцко геополитическо партньорство страната ни приема. На 10 септември, в Москва, Вълков разговаря и с Будимир Лончар, обсъждайки двустранните отношения и подробности по предстоящата среща на правителствените ръководители в Атина. Гръцкият печат приветства идеята. Според близкия до ПАСОК вестник “Та неа”, оповестена ден след референдума, срещата е ясно послание към Скопие, че Атина е успяла да изгради мост между София и Белград. Според близкия до управляващата партия Нова Демокрация вестник “Елефтерос типос”, предстоящата среща е от голямо значение за формирането на ново равновесие на Балканите, като общ фактор на трите страни е непризнаването на македонската нация, а на Атина и Белград - и на македонската държава. Пресата определя като решаваща, за организиране на тристранната среща, роляна на Самарас, успял да убеди Милошевич. Поставянето на въпроса по този начин създава определени притеснения в България.

 Президентът Желев е категоричен в спомените си, че единствената точка от дневния ред на планираната среща е била съдбата на Македония. Той описва реакцията си по следния начин: “Аз веднага се възпротивих и поканих премиера Димитър Попов на разговор. Той бе готов да замине и даже ми се стори малко ентусиазиран… Обясних му, че дори самото отиване е нещо много грозно, независимо какви позиции ще се отстояват там…, за всеки случай аз вечерта направих телевизионно изявление, защо не трябва да се прави подобна среща” . Президентското обръщение от 14 септември се опитва да надхвърли македонската тема и формулира българските условия за участие в тристранната среща, които на практика са цялостна позиция по югославската криза:

България няма да се опитва да се възползва от трудностите на Югославия;

Ненамеса във вътрешните работи на Югославия;

Признаване правото на самоопределение до степен независимост на югорепубликите.

С това президентът (изразяващ, разбира се, мнението на цял екип) завършва започнатото в началото на месеца изработване на цялостно отношение към ставащото в съседната държава. Конкретно за срещата в Атина, според обръщението, е редно да участва и Македония.

На другият ден сръбската преса цитира Желев, че България няма да се меси във вътрешните работи на Югославия, но премълчават идеята за включване на Македония в срещата в Атина. Гръцката реакция е много по-болезнена. Вестник “Вима” в статията “Искат и Солун” (публикувана на 15 септември) изнася твърдения за различия между българския президент и премиер по външнополитически въпроси, позовавайки се на изявления на съветници на Желев. Самарас изразява болезнено разочарование. Говорителят на българското външно министерство му отговаря на 16 септември: “България приема становището по време на разговорите да се обсъждат актуални въпроси от взаимен интерес във връзка с обстановката на Балканите, без да се засягат интересите на трети неприсъствуващи страни”. Той обявява, че на следващия ден у нас ще пристигне македонския премиер Никола Клюсев. Медиите получават и декларация, че България признава “волята на гражданите на Македония”. Според някои изследователи, в този ден България признава независимостта на Македония. Твърдението не е точно, но е симптоматично за значението на декларацията. От този момент, в международен план, България вече се разглежда като застъпник за македонската независимост. Не по-малко симптоматично е, че първата страна посетена от македонския премиер след референдума е България. Белградската преса отбелязва и формалното нарушение на протокола - на летището и автомобила на Клюсев има българско и македонско, а не югославско знаме. Клюсев определя декларацията на българското външно министерство като “конкретно отношение”. Собственото си отношение към “тристранната” среща той изразява дипломатично: “трябва да се заложи на онези пунктове, които ще ни отдалечат от политическите и икономически интриги”. Срещата му с Димитър Попов завършва с официално изявление, че Македония и България нямат териториални претенции една към друга. Президентът Желев, от своя страна, уверява Клюсев, че ако в Атина се постави въпросът за Македония, българската делегация ще напусне. Такъв е и най-често задавания журналистически въпрос. Димитър Попов потвърждава, че никой няма право да разговаря за Македония в отсъствието на нейни представители. И подчертава, че срещата в Атина ще даде “само принос за решаване на сложния комплекс въпроси за сегашното положение на Югославия”.

Коментарите в Гърция са, че ако не се обсъжда Македония, срещата се обезсмисля. Същия ден е съобщено, че Атинската среща се отлага с два дни – за 21 септември - официално заради извънредната сесия на ЕО в Хага. Румънският премиер Петре Роман е поканен като четвърти участник, за да се избегне неловкото положение, в което са изпаднали организаторите. За да не изпусне инициативата, след София Клюсев посещава и Букурещ. При наличието на този момет, всичко почва да заприличва на „междусъюзническата война” от 1913 г. (Междусъюзническата или Втората балканска война е въоръжен конфликт между България, от една страна, и Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя, от друга, през лятото на 1913 година. Причина за войната е спорът между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от османците по време на Първата балканска война. Бойните действия избухват в Македония след безуспешен опит на 2-а и 4-а българска армия в нощта на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от оспорваните територии. След ожесточени боеве при Кочани и Кукуш в първите дни на войната българите са принудени да отстъпят на изток покрай Брегалница и на север покрай Струма. В стремежа си към териториално разширение за сметка на България на 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на нейните противници. На 6 (19) юли се намесва и Османската империя, чиито войски преминават граничната линия Мидия - Енос и завземат Одрин. В резултат на сраженията при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно, но междувременно румънските войски прекосяват Дунав, достигат околностите на София и принуждават българското правителство да иска примирие).

За да не изпусне инициативата, след София Клюсев посещава и Букурещ. Осъществяването на тази среща е реализирано с кътегоричната намеса на българския президент Желев и настояването му Букурещ да приеме позициите на София.

 На 17 септември е демонстрирано показно единство в българската позиция. Говорителят на президента опровергава коментарите в гръцката преса за различия между Желев и Попов и отхвърля възможността някои от съветниците на президента, които наистина се посещавали Гърция по различни поводи, да е давал изявления в такъв смисъл.

Спомените на Попов обаче, по-скоро потвърждават слуховете за неразбирателство между премиер и президент. “При една от срещите ми с Мицотакис през лятото на 1991, той предложи като премиери на съседни държави да поканим г-н Милошевич и да се опитаме да го убедим да се преустанови тази война между братски народи и спорните въпроси да получат политическо решение. Предложих да поканим и премиера на Румъния. Мицотакис прие и същия ден поканих Роман по телефона… В началото на септември бях уведомен, че правителството на Македония, оглавявано от проф. Никола Клюсев, изпитва известна тревога по повод на предстоящата среща в Атина. Поканих делегация в София. Клюсев дойде на 12.09.1991 в София и му заявих, че не участваме в заговор за целостта на Македония”. Бившият премиер обаче греши, както за датата на идване на Клюсев, така и за присъствието на Петре Роман (с когото всъщност се среща на 12 септември) сред първоначално поканените. И информационни агенции, и политици говорят за “тристранна”среща. Впрочем, фриволното отношение към времето е характерно за всички публикации на Попов, но опасността за Македония е потвърдена по-късно и от албанския президент Сали Бериша, благодарил на Желев за отказа на България да участва в тайна среща с Гърция и Сърбия за подялба на Македония и спестил със сигурност трудности на Скопие, с позицията, че няма да участва ако не е поканена и Македония. Гръцката преса още на 19 септември коментира: “Желев минира срещата в Атина”. Междувременно, след разговорите си с Клюсев и с турския министър председател Йозал, румънският премиер също заявява, че ще напусне при разговор за Македония. На свой ред Турция обявява, че четиристранната (вече) среща не може да бъде принос към мира, изразявайки резерви към времето, формата и евентуално съдържание на разговорите и потавяйки въпроса, защо е поканена Сърбия, а не Югославия и защо не участват всички балкански страни. Така насрочената за 21 септември, среща се обезсмисля. На 19 септември информационните агенции разпространяват новината, че “предвид драматичното развитие на обстановката в Югославия”, по предложение на Димитър Попов, Гърция приема срещата в Атина да се отложи “за по-късно”. Коментарите са, че Попов е предложил “отлагане” за да не напусне демонстративно, както е обещал на Клюсев. Никой не се осмелява да го изрече, но гръцко-българското геополитическо партньорство вече не съществува.

За да се избегне рязка промяна на отношенията с Гърция е обявено, че тя ще бъде посетена от Попов на 25 септември. На 23 септември българското правителство одобрява проект за договор за приятелство и сътрудничество с Гърция, предложен на неофициалната среща на Санторини на 28 август. Информацията идва на фона на серия от критични за България коментари по повод провала на четиристранната среща. Близкият до гръцкото външно министерство, вестник “Катимерини” обвинява България, че се е отметнала от неотдавнашни ангажименти, поети към Атина и изразява надежда при посещението на Попов да се обсъдят двустранните отношения с интерес към намеренията на София спрямо Скопие. Говорителят на българското правителство, Ясен Инджев обаче уточнява, че югославската криза и Македония няма да се обсъждат, тъй като позициите са добре известни. В центъра на разговорите трябва да бъдат българо-гръцките отношения които според България са много добри и са “стабилизиращ фактор за Балканите”. Това впрочем, е последна употреба на въпросното определението по отношение на двете страни.

На 25 септември Попов е в Атина, за да смекчи отрицателните последици от отлагането на четиристранната среща. Одобряването на българо-гръцкия договор, който предстои да се подпише, разведрява донякъде обстановката. . Димитър Попов обявява, че са обсъждани и теми като гръцките инвестиции в България, и възможността българи да работят в Гърция, но не и въпроси в ущърб на която и да е държава и народ. Той се позовава на българските колебания за разговорите и отново уверява, че няма да участва в срещи, обсъждащи Република Македония, ако няма нейни представители, а също, че България трябва да вземе предвид и турската позиция. Премиерът се връща в София удовлетворен. Отрича, че с Мицотокис са имали намерение да изведат Слободан Милошевич от изолацията в която се намира, и дори го определя като ръководител на страната-агресор в югославския конфликт. Попов предлага (може би в отговор на турските критики) при бъдещи срещи да бъде канен югославския премиер Анте Маркович.

На 7 октомври Мицотакис връща визитата. В София той подписва с колегата си Попов българо-гръцки договор за приятелство, който е първият на Балканите с 20-годишен срок. Двамата специално подчертават, че договорът не е насочен срещу трета страна. Уверението е изрично записано в неговия чл.19. По отношение на Югославия, Мицотакис представя гръцката позиция, която е за запазването и, макар и като хлабава федерация, а Попов - че България приема правото на самоопределение на отделните републики. Темата за срещата в Атина е изчерпана с обяснението, че е отложена за по-подходящ момент, когато може да се проведе в разширен състав. Според атинската преса, прибързаността да се подпише договора, дни преди изборите в България, говори за нервност в усилията на кабинета да излезе от “изолацията, в която изпада напоследък Гърция на Балканите”.

Атина съсредоточава усилията си по линия на Европейската общност, където през декември успява да предотврати признаването на Македония като независима държава. По това време Милошевич предлага двустранни разговори за поделяне на Македония. Гръцкото правителство преценява, че моментът не е подходящ за подобно начинание и уведомява за разговорите партньорите си от ЕО. Възможно е решаваща роля да е изиграл споменът за провалената среща от септември и българската реакция. На Балканите, Гърция търси нов партньор в лицето на Румъния.

България се опитва да запази добри отношения с Атина, без да отстъпва от позицията си за Македония. Двете неща се оказват несъвместими, особено след акта на българското правителство, което първо в света признава независима Македония на 15 януари 1992. В София по това време има политици, които наивно вярват, че честното и открито изразяване на българският интерес, ще бъде достатъчно за да се преодолеят всички препятствия в отношенията с Гърция. Затова често могат да се срещнат обяснения, че охладнелите контакти с Гърция се дължат на недоразумения и грешки, проявени от българския премиер Филип Димитров и особено от външния министър Стоян Ганев. Неизвестно защо подобни анализи подминават геополитическата среда, която е много по-определяща за поведението на държавите. България обявява за свои приоритет в югославската криза опазване на целостта и стабилността на младата македонска държава, докато Гърция подържа сръбския план за връщане на Македония в умалената Югославска федерация.

Тезата се потвърждава от събитията през пролетта на 1993, когато се очертава приемане на Македония в ООН. Гърция не е съгласна това да стане дори под временното име “Бивша Югославска Република Македония”. През март премиерът Мицотакис посещава София и отново възражда идеята за “българо-гръцките отношения като фактор на стабилност на Балканите”. Истинската му цел е да получи българската подкрепа в ООН. Българският премиер и, по съвместителство, външен министър Любен Беров е много добре разположен към Гърция и доста премерен в дипломатическата си дейност. Неговите лични качества и симпатии, обаче нямат особено значение, след като геополитическият приоритет на страната е друг и България продължава да бъде поддръжник на признаването на Македония. Каквито и да са желанията на някои водещи фигури в държавното ни управление, гръцко-българското геополитическо партньорство, във формата му отпреди разпадането на Югославия, просто вече не може да съществува.

В края на този текст ви предлагам да чуете една песен на Симеон Гугуловски, която според мен е актуална и днес.

читат:

" НАРОДЕ МАКЕДОНСКИ СО КАКВИ ИДЕИ СИ ТИ, ДОСТА БЕШЕ РАЗБУДИ СЕ СВЕСТИ СЕ НЕ СПИ ТИ. НЕ ЗНАЕШ КОЙ СИ ЩО СИ И ДРУГИТЕ НЕ ЗНАЯТ, СРАМ ГОЛЕМ Е ЗА ТЕБЕ САМ ДА СЕ НЕ ЗНАЕШ."